Блогпост от Любомира Райкова – активист и доброволец на “Грийнпийс” – България
Ставаме рано, тръгваме към Швейцария. Оставям топлината на семейството ми и любимата Петя (котката), за да взема участие в международен обмен на идеи и умения за борба срещу климатичните проблеми, който „Грийнпийс“ организира в Швейцария. Пристигаме в Цюрих – определено има разлика. Теди (координаторът на кампанията „Климат и енергия“ в българския офис на „Грийнпийс“) беше проучила маршрута как да стигнем до крайната ни дестинация; качваме се на различните влакове, които между другото пристигаха с абсолютната точност.
Вече сме на мястото на срещата, предградие на Цюрих. Опитваме се да намерим адреса, лутаме се съвсем малко и ето за първи път нещо нетипично – виждаме голяма сграда, която си личи, че не е много на мястото си, има отенък на изоставеност, но в същия момент се вижда, че се полагат грижи за нея.
С надежда, че не е това я подминаваме, но забелязваме по номерата, че не вървим в правилната посока, обръщаме и след като приближаваме, вече виждаме отличителните белези на алтернативно мислене – опит за пермакултурно езерце, една надигната леха, някакви хора са навън и се суетят пред големи казани и готвят на огън. Забелязват ни и с най-широки усмивки ни канят и обясняват откъде да влезем. Малко изненадани от западналия вид на сградата, тръгваме към входа. Там други усмихната хора ни посрещат – пушат, но само в предверието, за да не обезпокояват непушачите с цигарения си дим.
След първоначалните минути на ориентация и кратка почивка, всички се събираме в голямото хале, което през следващите два дни ще ни служи като пленарна зала. Следват упражнения, за да се запознаем един с друг (все пак сме повече от 80 човека от цяла Европа, САЩ, Канада) и да разчупим леда. Обсъждаме каква е екологичната ситуация в нашите държави, разбира се стеснявам английския си до това да кимам скрита под шапката си (която беше част от еко-активисткия ми портрет), и от време на време да казвам yes, но за сметка на това Теди представяше ясно и точно, на перфектен английски, за какво ние сме там. А общата тема, която е събрала всички нас в това китно швейцарско градче, е общата ни любов към земята и желанието ни да я защитим от нашите собствени вредни дейности. Конкретният повод за това събиране беше споделянето и генерирането на идеи за глобална мобилизация на доброволци за срещата на върха за климатичните промени в Париж в края на 2015 г.
Изненадана съм много положително от това, че въпреки, че събитието беше реализирано с минимални средства, организацията беше по швейцарски и решенията се взимаха с демократично обсъждане! Въпреки многото хора с най-различни интереси и професии, програмата беше така организирана, че да можем максимално да се възползваме от възможностите да се свържем с представители на различните европейски екологични организация и местни движения, които имат една обща цел – да се борят с климатичните промени.
На втория ден добих повече кураж, реших да се отделя от Теди, и отидох сама на лекция за aрктическия нефт. Момче и момиче от офисите на „Грийнпийс“ бяха разработили стратегия относно мобилизиране на хора за кампанията „Да спасим Арктика“ (Save the Arctic) – какво и кога ще се случва; имаше активна дискусия как да не се допусне влизането на още нефтени компании в Арктика, аз лично повдигнах въпроса как би се отразило това на животните в този район.
Относно въглищата (темата, която нас в България директно ни засяга), намерихме сходни проблеми с една италианка – Даниела , която не се страхува сама да търси истината, и е стигнала до невероятни разкрития. Например, местната група, водена от Даниела е разкрила, че въглищни компании са депозирали праховите си отпадъци от 20 години в реката, която минава в близост до тяхното градче. И след като пресата не е отразила нищо от техните разкрития, се е наложило Даниела, която е журналист, сама да списва блог, който в момента вече има социална тежест! Разочарована от традиционните производители на енергия, тя открива възможностите, които енергийните кооперативи от ВЕИ предлагат, като алтернатива на традиционните въглищни централи.
Малко в страни от енергийната тема, но посетихме и лекция за развитието на хранителните кооперативи в цяла Европа – как са устроени те и дали можем да приложим примера им и в България.
В последния ден от този обмен на опит и идеи, изключително силно впечатление ми направи представянето на група испанци за събитие, случило се през септември 2014 г. в Барселона. Това е било част от световно събитие – климатичен поход, който има за цел да обърне внимание към проблемите, причинени от промените в климата. Шествието не цели противопоставяне, а напротив цели да обедини хора от различни прослойки и с различни интереси, за да обърнат по-голямо внимание на климатичните изменения през последните години. Символът на цялото събитие е едно зелено сърце, което трябва да акцентира, че има различни зелени алтернативи – мирно шествие, в което и местните политици се включват с удоволствие!
Надявам се, един ден и в Стара Загора (откъдето съм родом) да се проведе такова мероприятие. Ще е хубаво да запознаем децата си с бъдещите технологии, защото, според мен, част от бъдещето са алтернативните източници на енергия! Нека не забравяме, че планетата не сме я наследили от нашите родители, а сме я взели назаем от нашите деца, и е наш дълг да ги възпитаваме така, че те да ценят ресурсите!
Следва сбогуване в голямата зала и размяна на контакти. След три интензивни, но ползотворни дни, е време нашето обучение да завърши.
Тук е мястото да обясня, че когато посещавахме различните лекции, останах без думи. Всъщност тази неогледна, остаряла сграда беше превърната в алтернативно място за знания, като всичко вътре беше направено с неща, които са били изхвърлени. Има компютърен кабинет, инфо-кафе, кино, отделено място като дневна, пригодено идеално за разговори, бар, където явно свободно може да се изявяват местни групи, спелео стена – просто наистина социален клуб, където всеки е добре дошъл!
Отново самолети и дълго пътуване. Вече на българска земя, бързам да хвана късния автобус към дома. По обратния път си стигам до село. Разбитият път, който преди няколко дни ме притесняваше дали ще стигна навреме до София, сега не ми е толкова неприятен – знак, че съм си в България и скоро у дома.
