Световният ден на рибарството ни дава повод да празнуваме, но истинската цена на морската храна не е нещо, което не можем да си позволим да платим
На 21 ноември отбелязахме Световния ден на рибарството – един чудесен повод да почетем всички малки устойчиви рибарства по целия свят. Въпреки това не бива да игнорираме сянката, хвърлена от няколко алчни корпорации.
Не са тайна случаите на нарушени човешки права, като например на насилствен труд във флотилиите за риболов в отдалечени води – проблем, изобличен в редица доклади в мейнстрийм медиите, както и от смели рибари, които дръзват да изложат на показ несправедливостите, на които са били свидетели. През 2020 г. са публикувани множество видеа, заснети от индонезийски рибари, които разкриват ужасяващите зверства, извършвани в името на евтината морска храна. Тези случаи пораждат подозрения за системна експлоатация на работниците – често безпомощни мигранти, но също и хора, върху чиито плещи са изградени флотилиите за риболов в отдалечени води.
И все пак компрометираните рибни продукти продължават пътя си към рафтовете в супермаркетите и рибните магазини по цял свят. Къде е проблемът?
Краткият отговор гласи: „Печалбите преди хората“. Поради намаляващите рибни популации флотилиите за риболов в отдалечени води са принудени да навлизат все по-навътре в открито море, за да ловят риба. По този начин разходите им се покачват и за да спестят пари, фирмите прибягват до принудителен труд, забавяне на заплатите и/или липсата на инвестиции в здраве, безопасност и по-добри работни условия. След това този позорен подход се утвърждава от прекупвачите и търговците на рибни продукти и от тяхното очевидно нежелание да подлагат стоката и нейния произход на проверка. Те се облагодетелстват от ниската пазарна стойност на улова, която им позволява да препродават на „достъпни цени“. Но ние не можем да си позволим риба, която струва животи.
Трябва да има отговорност, прозрачност и отчетност във всяка фаза на веригата на доставките.
През 2020 г. активисти на „Грийнпийс“ – Източна Азия разкриха връзка между тайванската компания за търговия с морски дарове FCF, твърдения за незаконни риболовни практики и ужасяващи обвинения за принудителен труд, упражняван върху работници мигранти от Югоизточна Азия. Въпреки че множество флотилии за риболов в отдалечени води комфортно се крият зад думите „каквото се случва в морето, си остава в морето“, правителствата забелязват злоупотребите. Заради подобни обвинения, по-късно през същата година Министерството на труда на САЩ добави Тайван, държавата с втория по големина флот за риболов в отдалечени води, в своя „Списък на стоките, произведени посредством детски или принудителен труд“. Действията на министерството са стъпка в правилната посока към повече отговорност във веригата на доставките на морски храни. Въпреки това има все още много работа, за да се подобрят работните условия във флотилиите и да се защитят работниците, които се трудят, без да получават подходящо възнаграждение, докато на техните плещи се крепи цялата индустрия.
Нужно е правителствата по цял свят да предприемат действия, за да предотвратят нарушаването на човешките права в моретата. Правата важат за всички нас, без значение дали на вода, или на суша, а това трябва да е показано от политиките и разпоредбите, които защитават работниците.
Докато това се случи, ние имаме възможност да ускорим промяната в индустрията, като демонстрираме, че бизнесът няма как да бъде печеливш в този си вид. Можем да се опитаме да намалим консумацията си на морска храна и по възможност да подбираме местни, устойчиви производители. Малките местни рибарства по целия свят доказват, че има по-добър начин да се добива и дистрибутира морската храна. Крайно време е да погледнем към тях и да поискаме по-добро нормално за световния риболов.