На 2 май 2020 г. се навършват 15 години от смъртта на съоснователя на Грийнпийс Боб Хънтър. Въпреки че Хънтър остава легендарен в средите на Грийнпийс, малко хора знаят за живота му извън Грийнпийс или за философията за социална промяна, която стои в основата на неговата екологична стратегия.
Хънтър е роден на 13 октомври 1941 г. в Сейнт Бонифаций, Манитоба, френски окръг Уинипег в Канада. Като дете Боб рядко има възможност да вижда баща си – ветеран от войната, но тези редки срещи събуждат любопитството на Хънтър към военния опит и към литературата за Втората световна война. Тези книги вдъхновяват младия мъж да напише свои собствени фантастични приключения.
Писателят
До 14-годишна възраст Боб пълни десет дебели тетрадки с ръкописни научно-фантастични истории. Година след това майка му купува пишеща машина Underwood, като подарък за рожденият му ден и тя става най-ценното му притежание. Той пише история от 75 страници, наречена „Дългият здрач“, в която се разказва за момче отвлечено от летяща чиния, което се озовава само във вселената. Двадесет години по-късно, на корабите на Грийнпийс, Боб все още използва същата пишеща машина, за да запечатва историята.
На 17 години Боб написва „След бомбата“, футуристичен роман за цивилизация след ядрен холокост. По това време прекъсва образованието си и напуска Уинипег с любимата си пишеща машина, за да види света. Стига чак до Ванкувър, където се изхранва с хот-дог и вода, живеейки в хотел. Тук започва да пише роман за пълнолетието -„Най-краткото световно турне в света“, както самият той по-късно го нарича. Не след дълго остава без пари и се връща на автостоп до Уинипег.
Докато работи в Winnipeg Tribune, един редактор пита:
– Кой иска да се включи в авторски текст?
Хънтър се втурва през редакцията и застава пръв.
– Хънтър — казва редакторът, „..разбира се“.
Заданието е история за скачане с парашут. Това изисква самият Боб да скочи от самолет. Хънтър го прави, но при кацането сериозно наранява гърба си. Десетилетия по-късно описва хроничната болка в гърба си като „моето напомняне за кармичните последици от егото“.
Като двадесет годишен той пътува за Париж, по-късно Лондон, където започва да пише първият си публикуван роман „Еребус“ – изпепеляващ, мрачен фарс за намирането на любовта. В Лондон той се срещна със Зоуи Рахим, член на Кампанията за ядрено разоръжаване. Бохемският писателски път на Хънтър се обръща рязко към политиката. Зоуи го води в “Ъгъла на ораторите”, където заедно слушат Бертран Ръсел да разказва за пацифизма. Пак заедно присъстват на историческия мирен марш през 1963 г. до Олдермастън.
Скоро след това се женят и се прибират в Уинипег, където се раждат децата им Конан и Джъстин. Не след дълго се местят във Ванкувър, където Боб получава работа в The Province. Когато “Еребус” бива публикуван и печели номинация за наградата на генерал-губернатора, Хънтър се издига до репортер на новини във Vancouver Sun. След конкурс, Боб печели и възможността да списва своя собствена колонка.
Аз пристигнах във Ванкувър от САЩ, като противник на войната и получих работа като журналист и фотограф в The North Shore News. Колоните на Боб Хънтър ми се сториха като най-интересното четиво във Ванкувър, затова му се обадих и се срещнахме в Пресклуба – малка, семпла кръчма на Гранвил Стрийт. Пристигнахме около 4 часа следобед и затворихме кръчмата след полунощ. Боб беше завладяващ събеседник, който слушаше, освен че говореше. Той беше брилянтен. Споделяхме страст към застъпническата журналистика, мирния активизъм и нововъзникващата наука за екологията.
“Екологията е същественото”
Трудно е да си представим сега, но в края на 60-те и началото на 70-те години екологията все още беше радикална идея. Нямаше екологично движение, както днес, нямаше министри на околната среда, нямаше еко екскурзии в гимназиите или курсове в университети.
Боб беше плавал по време на първата кампания на Грийнпийс (групата все още се наричаше комитет „Не правете вълни“), за да протестира срещу американските ядрени опити в Аляска. Това беше тактика, заимствана от квакерите. Грийнпийс стартира втора кампания срещу френските ядрени опити. Вече бяхме научили, че стронций-90 (радиоактивен страничен продукт от тестовете на ядрената бомба) се появява по млечните зъби на децата по целия свят. Това прозрение осигури ключова връзка между движението за мир и екологията.
Боб точно беше написал анализ на културните промени и екологията – „Враговете на анархията“. „Истинските анархисти“, вярваше той, са милитаризирани елити, които тичат егоистично из планетата, пренебрегвайки законите на природата и опустошаващи околната среда. „Враговете“ на тази институционализирана анархия бяха застъпниците за ново съзнание, за мир, единство и екология.
Необходимите промени нямаше да дойдат от политическия процес, който беше твърде бавен и корумпиран. Според Боб насилствената революция „не постига нищо, освен смяна на караула“. Насилието „ни отклонява от истинската борба, която е да постигнем по-високо ниво на съзнание“. От Бети Фрийдън и писателките-феминистки Боб разбра, че новото съзнание ще бъде повече сетивно, отколкото интелектуално.
„Екологията е същественото“, каза Боб. Това ново съзнание, според него, възниква от разбирането на естествените взаимоотношения. „В природата“, цитира Боб от „Тихата пролет“ на Рейчъл Карсън, „нищо не съществува самостоятелно“. Всички ние сме част от много по-фундаментална екологична общност. Освен това необходимата революция е духовно пътуване, защото Земята е свещена и нашите взаимоотношения с всички създания на Земята са свещени взаимоотношения.
През ноември 1969 г. река Куяхога, която минава през Кливланд, Охайо, се запали поради масивно химическо и нефтено замърсяване. „Реките горят“, спомням си, че Боб поклати глава. „Това е библейско. Човечеството няма да издържи бавната еволюция на съзнанието.“
Още от първия път, когато се срещнахме, Боб и аз се съгласихме, че глобалното общество се нуждае от екологично движение и прекарахме следващото десетилетие заедно, опитвайки се да направим това.
Идеи, разтърсващи съзнанието
Когато срещнах Хънтър, той току-що беше написал втората си нехудожествена книга – “Storming of the Mind”. Боб четеше канадския медиен анализатор Маршал Маклуън, който отбеляза, че електронните медии (телевизията и радиото в онези дни) са превърнали света в „глобално село“, в което хората могат да общуват дори и с изолирани до преди това региони, създавайки „единно поле на опит.“ От Маклуън, Хънтър се беше научил, че електронните медии, могат да бъдат използвани като глобална нервна система, „система за доставка“ на идеи.
Следователно, смяташе Боб, не е необходимо или ефективно да се мисли за революцията като въоръжена борба. „Революцията в наши дни,“ казваше той, „е комуникационна борба, война на образите. Вместо да щурмуваме Бастилията, ние щурмуваме умовете на милиони хора. Вместо да се хвърлят куршуми и бомби, се хвърлят идейни бомби, революционни образи, които ще експлодират в главите на хората.“
За да създадем екологично движение, тогава трябваше да се сдобием с изображения, които да обиколят земното кълбо, изображения, които да вдъхновяват хората да разпознаят основната си екологична природа, родството си с всяко живо същество на Земята.
Организирахме действия около Ванкувър, блокирайки токсични дренажни тръби в река Фрейзър и така нататък, но голямата идея, която завладя въображението ни, дойде от изследователя на китоподобните, д-р Пол Спонг през 1972 г.: Спаси китовете! От този ден нататък формулирахме планове да вземем лодка в Тихия океан, да намерим руски и японски китоловни флоти, да ги блокираме и да запишем конфронтацията на филм за световните медии.
Две години и половина по-късно, на 27 април 1975 г., пуснахме по вода 80-футовата риболовна лодка, Филис Кормак, Грийнпийс V, от Ванкувър, а през юни се сблъскахме с руски китоловци край бреговете на Калифорния. Останалото е в историята на Грийнпийс.
Офицер на тоалетната
Боб често се подиграваше със себе си и с „фокус мокус“ нещата, но беше дълбоко духовен по отношение на екологията. Боб и аз споделяхме една и съща страст към будизма (състрадание към всички съзнателни същества) и даоизма (природата като модел за човешки действия). Боб вярваше, че самото осъзнаване е лечебно. С по-дълбоко осъзнаване на собствената си органична природа, човек може да позволи на организма да поеме контрол, без да се намесва, като даоистите, доверявайки се на нашата инстинктивна мъдрост за вземане на решения.
До 1976 г. Грийнпийс стана известен. Парите и подкрепата нахлуха и това промени всичко. Един ден, по време на втората кампания с китове, на борда на миночистача „Джеймс Бей“, кръстен „Грийнпийс VII“, гледах Боб на предната палуба, сам, хванал фал, загледан в сивата празнина на морето. Носеше едни и същи бял вълнен пуловер и сандали от седмици, но сега дълга четка за търкане висеше от колана му.
Напрежението да задържи центрирано това разширяващо се движение го бяха докарали до ръба на здравия разум. Страстта да са част от екшъна, да имат място в екипажа, достъп до бюджета или дял от медийната известност, превърнаха малкият набор от екологични активисти в нещо подобно на рок група на турне.
Двадесет офиса на Грийнпийс сега работеха по целия свят. Дори при непокътнати линии за доставка и комуникации, каквито нашите не бяха, прогресът на едно социално движение може да зависне на деликатното менажиране на взаимоотношенията.
Естественият стил на Боб беше да включва всички. И все пак, Боб, в центъра на разрастващо се движение и не склонен към авторитарно управление, страдаше от изтощение и лична болка. Бяхме наречени „луди“, но повечето от нашите лудории бяха забавни. Мистичната страна на Грийнпийс не предполагаше култ или колекция от психозни. Разбрахме колко е важно да имаме политическа стратегия, ясно послание и квалифициран екип. Но също така оценявахме стойността на добрия смях.
Уникалната смесица, в която се превърна Грийнпийс – екология, медийна осведоменост, духовност, хумор и директни действия в морето – израсна от баланса на създаване на митове и реализъм. Въпреки това, към 1976 г. Боб изглеждаше, че изгаря като метеор, препускащ през гъстата политическа атмосфера в процъфтяващата организация.Привидната му лудост на борда на кораба обаче беше начин да се справя с положението. Боб приемаше сериозно съвета на своя ментор, поета Алън Гинсбърг, относно властта: „Пусни я“. Като театрална реплика на хладнокръвието за власт на кораба и в рамките на Грийнпийс като цяло, Боб си беше възложил ролята на корабен „офицер на тоалетната“ и започна да носи четката за тоалетни, която сега висеше от колана му, докато той се въртеше около кораба. Можеше да бъде намерен всяка сутрин в тоалетната, весело търкайки мивките и тоалетните чинии. За някои това беше чист делириум, но постъпката му на офицер в тоалетната беше малка вътрешна идейна бомба, а не лудост. „Не се вземайте твърде насериозно“, беше съобщението.
Боб вдъхновяваше хората около него да допринасят, караше другите да се чувстват важни. Той беше естествен лидер, но не беше особено подходящ за вътрешна политика. През 1977 г. той се оттегли от Грийнпийс в селски живот със съпругата си и сина им Уил. Канадската журналистика с радост го прие обратно. Боб знаеше как да запали публиката.
Time magazine по-късно нарече Хънтър един от „еко-героите“ на 20-ти век. През 1991 г. той спечели наградата на генерал-губернатора на Канада за книгата си „Окупирана Канада: Млад бял човек открива своето неподозирано минало“.
През 1998 г. лекарите диагностицират Боб с рак на простатата и на 2 май 2005 г. той почина. Неговата пепел беше разпръсната в Северна Канада близо до Арктика, в залива Тортуга на островите Галапагос и в Антарктида от дъщеря му Емили по време на кампанията на Sea Shepherd срещу китолова през 2006 г.
Боб Хънтър беше наследен от съпругата си Боби, четирите му деца Емили, Уил, Конан и Джъсти и от благодарната организация Грийнпийс, която дължи на Хънтър много от своите основни принципи и визия.
Линкове към книгите на Боб:
Hunter, Robert; “Erebus,” 1968, McClelland and Stewart.
Hunter, Robert, “The Enemies of Anarchy: A Gestalt Approach to Change,” 1970, McClelland-Stewart; Viking
Hunter, Robert; “The Storming of the Mind: Inside the Consciousness Revolution,” 1971, McClelland and Stewart; Doubleday.
Hunter, Robert; “Warriors of the Rainbow: A Chronicle of the Greenpeace Movement,” 1979, McClelland and Stewart.
Hunter, Robert; “Occupied Canada,” 1991, McClelland and Stewart.
ЗА АВТОРА
Рекс Уайлър
Рекс Уейлър е директор на първоначалната фондация Грийнпийс, редактор на първия бюлетин на организацията и съосновател на Greenpeace International през 1979 г. Колоната на Рекс отразява корените на активизма, защитата на околната среда и миналото, настоящето и бъдещето на Грийнпийс. Мненията тук са негови. Следвайте го в Twitter или посетете личния му уебсайт.