Превод: Десислава Станчева
Видях опасността и въпреки това продължих по омагьосания път.
Патрик Каванах, Рагланд Роуд, 1946 г.
През последните няколко десетилетия в публичния екологичен дискурс възниква един повтарящ се въпрос: пред огромните доказателства, предупрежденията на учените, екзистенциалната спешност и безбройните примери за екологичен разпад защо обществата по света реагират толкова бавно?
Защо дори 50 години след публикуването на изследването „Граници на растежа“ ние все още не сме в състояние да забавим човешката експанзия и консумеризъм? Защо 50 години след като ООН за пръв път повдигна въпроса за стреса, който човекът причинява на планетата, все още се караме дали трябва дори да обсъждаме този деликатен въпрос? Защо 80 години след „Проучване на опасните занаяти“ на Алис Хамилтън и 60 години след „Тихата пролет“ на Рейчъл Карсън – все още заливаме средата и телата си с токсини? Защо след 33 международни климатични срещи за последните 41 години, 2 века след като науката разбра за парниковия ефект, емисиите на въглероден диоксид, които произвеждаме, продължават да се покачват?
Като биологичен вид и бъдейки част от различни общества, за момента по-скоро действаме като незрял ученик, който продължава да избягва домашната си работа. Само дето това не е индивидуален провал, а мащабен, колективен провал.
Разбираемо е, че огромна система като тази на общества от милиарди хора, които си взаимодействат, е много по-сложна от един индивид. И тази сложност до някъде дава отговор на въпроса за бавния темп на промяна на човечеството. Има обаче и някои вродени качества на обществото, които също ни пречат да променяме навиците си бързо. Често ги наричаме „социална инерция“ или така присъщата за хората съпротива срещу новото – промяната.
Какво е социалната инерция всъщност? Съществува ли тя наистина и как можем да я преодолеем?
Търсене на грешните места
Ще използваме думата „инерция“ от физиката, използвана от Йохан Кеплер през XVII век, за да опишем свойството на материята да запазва настоящето си състояние, докато някаква сила не предизвика промяната ѝ. Кеплер взаимства от латински „inertem“, което буквално означава „без изкуство“, без умения, неспособен да действа.
За обществото и активизма този образ представлява полезна метафора. Без каквито и да е усилия, обществото устоява на промяната, като продължава своя обичаен начин на съществуване. В социален или индивидуален контекст използваме „инерция“, когато говорим за установени навици, ритуали или практики, които правят промяната трудна дори и при знанието за опасността, която ни очаква.
Науката екология ни казва, че „трябва да се променим“, но как се координират толкова мащабни действия? Екологичната криза е глобална дилема, а човешкото семейство е сложен организъм, който включва в себе си хиляди култури, субкултури, религии, политически интереси, лични предпочитания, силови блокове, общности, квартали, семейства и изключително разнообразни индивидуалности.
Виждали сме как с повече усилия хората са способни да възстановят река в Китай, да спасят застрашен вид в Австралия, да намалят въглеродните емисии в канадски град или да запазят устие в Южна Африка. Независимо от това, в световен мащаб всяка година запасите от питейна вода намаляват, биоразнообразието също, увеличава се наличието на въглероден диоксид в атмосферата, има все по-малко влажни местообитания. В глобален мащаб – горите намаляват, а пустините се разширяват. Морските птици изчезват, а пластмасата в океаните се множи.
За еколозите това може да бъде депресиращо и изтощително. Поддържаме духа си с „победи“, истории за успех и надежда, но помежду си понякога клатим глави в недоумение. Как е възможно инерцията на глобалното общество да възпира предприемането на адекватни действия за борба с екологичната криза? Какво можем да направим по въпроса? И в този контекст що е то „социална инерция“?
Социалната инерция, определена количествено
Можем да мислим за социалната инерция като инерция на обществата, които са свикнали да правят нещата по конкретен начин. Корпорациите може да искат да изглеждат „зелени“, но не искат да жертват печалбите си за това. Хората, които искат да водят по-устойчив начин на живот, могат да се почувстват в капан от нуждата да изкарват доходите си, бъдейки част от една неустойчива система. Някои правителства активно работят срещу възстановяването на екологичния баланс, като защитават интересите на своите корпоративни покровители. Други – дори и да искат да постъпят правилно, не го правят, защото смятат, че трябва да жертват подкрепата, която имат и не искат да правят компромис с това. Дори и екологичните групи могат да се почувстват ограничени от нуждата да поддържат подкрепата на хора, които не осъзнават спешността и обхвата на тази криза. Но истината е, че повечето хора са просто твърде заети с това да оцеляват и не могат да си позволят да си ангажират времето с мисли за състоянието на глобалната екосистема и дивата природа.
Всичко това бихме могли да наречем социална инерция.
Скорошен научен труд се опитва да определи количествено един от аспектите на тази инерция – кумулативния сбор на целия ни растеж в миналото. Последният доклад „Старото световно икономическо производство ограничава настоящите енергийни нужди“ (Тимъти Гарет, М. Грасли, С. Кийн, PLOS ONE, 27 август, 2020) показва как миналият глобален икономически растеж всъщност възпрепятства настоящето икономическо развитие, смекчаването на измененията в климата и други опити да се отговори на предизвикателствата, свързани с екологията и човешките права.
Този доклад се основава на верига от интегрални математически формули, които могат тотално да те объркат и да си помислиш: „Какво означава всичко това?“ Можеш обаче просто да прочетеш заключенията и да схванеш смисъла. За да обясня накратко какво означава това изследване и защо е важно за настоящата тема за инерцията, ще разкажа малко за предишното изследване на същите автори.
По-ранен доклад от 2012 г., озаглавен „Няма изход?! Двойната връзка в търсенето на глобален просперитет наред със смекчаване на промените в климата“ на Гарет от Катедрата по атмосферни науки към Университета в Юта, твърди, че въглеродните ни емисии остават изцяло свързани с икономическата активност. Въпреки че в световен мащаб делът на слънчевата и вятърната енергия се е увеличил, икономическата активност нараства двойно по-бързо. В резултат на това се увеличават и емисиите на въглерод.
Изследването на Гарет показва, че за всеки долар от глобалния икономически растеж (използвайки фиксиран курс на долара от 1990 г.) човечеството е употребило приблизително 9,7 mW (миливата) енергия. Консумацията на енергия създава икономическа активност, но в съвременния свят икономическата активност има скрита цена под формата на въглеродни емисии. Тази цена е скрита зад най-различни икономически дейности, включително и за добив на ресурси, транспорт, производство на цимент и стомана и промишлено производство. В резултат на това глобалното общество не е в състояние действително да разграничи въглеродните емисии от икономическия растеж, на което някои се надяват и подкрепят.
Глобалната търговия може да скрие този икономически факт. На места в САЩ и Европа например са успели да намалят въглеродните разходи за сметка на икономическия растеж, но са постигнали това предимно чрез изнасяне на индустриите с интензивно производство на въглерод (производствени дейности, производство на стомана, цимент, добив на изкопаеми горива) в Азия, Южна Америка и Африка. В резултат на това глобалните въглеродни емисии продължават да растат в крак с икономическия растеж. Що се отнася до глобалното затопляне, само глобалните емисии имат значение. Националните или регионалните емисии на въглерод са без значение за състоянието на атмосферата.
В доклада от 2020 г. Гарет и колегите му стигат една крачка по-напред. Използвайки 38 години статистика от 1980 г. до 2017 г., те илюстрират как енергията, от която се нуждае човечеството днес, е пропорционална на сбора от икономическата активност до момента. Първото изследване показва, че не можем да отделим икономическия растеж от потреблението на енергия, а това по-скорошно изследване доказва, че не можем да отделим енергийното търсене от целия събран кумулативно до момента икономически растеж и иновации.
Това може да звучи някак абстрактно, но е от решаващо значение за осъзнаването на екологичната криза и спънките пред глобалното общество да реагира адекватно на нея. Изследването определя количествено един критичен аспект от социалната инерция.
Цивилизациите са се сблъсквали с тази дилема и в миналото, тъй като техният размер и сложност са надхвърляли местните ресурси. Империите поддържали армии, с които да разграбват ресурси, но скоро разбрали, че цената за това надхвърля наградата. Екологът и теоретик на системите Кенет Боулдинг, който пише за Еволюционната икономика през 1981 г., казва: „Империализмът прави империята бедна“. Растежът всъщност никога не покрива това, което Боулдинг нарича „метаболитните“ разходи на разрастващата се империя. Неизплатеният дълг се трупа във вид на социален и екологичен упадък.
Във видео обръщение неотдавна д-р Майк Райън от Световната здравна организация намира връзка между този спад и настоящата пандемия от COVID-19: „Икономическият растеж се е превърнал в злокачествено заболяване, което води до неустойчиви практики. Пишем чекове, които не можем да платим като цивилизация и за тях ще трябва да платят децата ни. Нуждаем се от свят, в който печалбите не се поставят пред хората.“
В крайна сметка какво можем да направим?
Съвсем разбираемо еколозите усещат тежестта на тази реалност, но няма никакво време за отчаяние. Трябва да продължим да се борим с предизвикателствата пред това да се превърнем в истинско екологично общество.
В онлайн дискусия по повод докладът на Гарет от 2020 г., Наташа Лагер, изпълнителен директор на „Гражданите на Колорадо за здрава общност“, написа: „Сега, когато социалната инерция вече може да бъде измерена, е нужно да бъдат оценени възможностите (културна, икономическа, екологична) за намаляване или спиране на тази инерция.“
Активизмът отдавна се е доказал като успешен метод за забавяне и пренасочване на социалната инерция, независимо от това дали тази инерция е в областта на човешките права, световния мир, социалната справедливост или екологията.
В последните десетилетия глобалното общество се опитва да се справи с екологичната криза с помощта на технологиите. IPCC например разчита на бъдещи, все още недоказани технологии за улавяне на въглерод, за да постигне баланс между емисиите ни и икономическия растеж. Към днешна дата обаче този метод не работи. Бъдещите технологични решения ни карат да се успокояваме, като обещават да не влияят на икономическия растеж. Мислим си, че можем да решим екологичните и хуманитарни кризи, без да трябва да променяме начина си на живот.
Енергийните и икономически изследвания и нашият разочароващ опит до момента показват, че избягваме истинската причина за проблема. Климатичната криза, колапсът на биоразнообразието, токсичното замърсяване и хуманитарните кризи са все симптоми на много по-дълбоки и големи проблеми, а именно превишаване на биофизичните граници на растежа. Успешните видове обикновено надхвърлят границите на местообитанията си, което е валидно и за човечеството в глобален мащаб, но всички наистина работещи решения за екологично превишаване са свързани с намаляване на мащаба. Трябва да се откажем от очакванията си за непрекъснат икономически растеж. За съжаление, именно намаляването на растежа е сред решенията, които се игнорират от повечето хора, правителства, корпорации, а дори и някои природозащитници.
Тези последни проучвания разкриват неизбежната връзка между икономическия растеж и екологичния разпад. Еколозите знаят за лимита на екосистемите от десетилетия, започвайки още с изследването „Граници на растежа“ от 1972 г. Сега вече си даваме сметка, че технологиите не ни правят толкова екологично ефективни. Напротив, те ни позволяват да ускорим човешкото въздействие. Част от еколозите може би помнят, че през 80-те години се смяташе, че компютрите ще спестят хартия. В световен мащаб днес обаче потребяваме 6 пъти повече хартия в сравнение с началото на компютърната ера. Растежът завлича ефективността.
Още преди десетилетия един от моите комуникационни ментори ме предупреди, че ще ми омръзне да повтарям екологичното послание, преди повечето хора дори да са чували за него, камо ли да са го разбрали. Тя ме посъветва да загърбя досадата и изтощението от повтарянето на едно и също послание непрекъснато и да се опитам да открия начин да го комуникирам на по-дълбоко ниво. Еха! Това наистина се оказа полезен съвет.
Предполагам, че поуката от всичко това е: Не се предавай, продължи да споделяш посланието и да предприемаш действия към промяната. Пътят може да е дълъг, но не можем да си позволим да се обезсърчим. Както съветва китаецът Ай Чинг: „Упоритостта се отблагодарява.“
Източници:
T. Garrett, M. Grasselli, S. Keen, , “Past world economic production constrains current energy demands,” PLOS ONE, August 27, 2020.
T. J. Garrett, “No way out? The double-bind in seeking global prosperity alongside mitigated climate change,” Earth Systems Dynamics, 2012, Department of Atmospheric Sciences, University of Utah, Salt Lake City, Utah, USA
Corey Bradshaw, Paul Ehrlich, Eileen Crist, Joan Diamond, Anne H. Ehrlich, et al., “Underestimating the Challenges of Avoiding a Ghastly Future,” Frontiers of Conservation Science, 13 January 2021.
Vincent Moreau, “Decoupling energy use and economic growth: Counter evidence from structural effects and embodied energy in trade,” Applied Energy, 1 April 2018.
Kenneth Boulding, Evolutionary Economics, Sage Publications, 1981.
William E. Rees, Ecological economics for humanity’s plague phase,” Ecological Economics, 169, March 2020.
Dr. Mike Ryan, World Health Organization, video address, regarding ecological links to Covid pandemic, February, 2021.
Donnella Meadows, et al., Limits to Growth, Club of Rome, 1972.
Jørgen Stig Nørgård, John Peet, Kristín Vala Ragnarsdóttir, “The History of The Limits to Growth,” Solutions Journal, 2010.
William Catton, “Overshoot: The Ecological Basis of Revolutionary Change”, University of Illinois Press, 1982.
Jason Hickel, “New data proves you can support capitalism or the environment—but it’s hard to do both,” Foreign Policy, Sept. 12, 2018.
Vaclav Smil: “Harvesting the Biosphere: The Human Impact,” Population and Development Review 37(4), 2011, pdf.
Paul Chefurka, “Carrying Capacity and Overshoot, another look,” paulchefurka.ca