Богдан Боев е от онези фотографи на диви животни, за които се сещаме веднага, щом стане дума за река Марица. Отраснал по нейния бряг, той отрано оценява красотата на природата. След 17 години професионална баскетболна кариера, Богдан се връща към това, което най-много обича – реката и нейните обитатели. Днес той е природен фотограф и водач на турове, свързани с фотографията на диви животни. Потърсихме го във връзка с новия ни доклад – „Неутолимата жажда на енергетиката“, според който продължаващото използване на въглища в енергетиката в бъдеще ще допринесе за недостига на вода в Източномаришкия воден басейн. Прочети неговата собствена история за реката, за колибата със зеленчуковата градина на речния остров, часовете прекарани по брега и пътя му към фотографията.
Величествената Марица… дива и стихийна, изпълваща със страхопочитание, но също толкова силно привличаща със своите тайни – това виждаше и чувстваше едно дете, отраснало край нейните брегове.
Първите години от живота си изкарах в село Ябълково, което се намира на около 2 км от реката. С баща ми често я посещавахме, първоначално заедно, впоследствие и сам. Ловяхме риба, къпехме се или просто вървяхме с километри по течението ѝ. Няма по-вкусни домати и диня от онези, които вадехме от грижливо приготвено вързопче край реката под сенките на върбите. „Най-сладко се яде на Марица“, казва баща ми и до днес.
Започвайки училище се преместих в Димитровград, но не изгубих връзката си с Марица, бях непрестанно по нея през неучебните дни и лятната ваканция. Най-добрият приятел на баща ми е каикчия (вид лодкар) и майстор рибар, който умее да разказва прекрасно истории и премеждия, свързани с Марица. Описвал ми е с часове как като деца са пасли биволите по бреговете, как са „върлували“ с дядо му по реката и как е учил някои от големите си уроци за Марица по най-тежкия начин на свой гръб – всичко това някак си действаше като гориво, подсилващо любопитството ми.
Колибката на острова
Уроците от първо лице бяха не по-малко ценни и се измерваха с количеството нагълтана вода от реката. Кръстосвахме Марица с дълги и тесни дървени лодки, наречени каици, които се управляват със саръци (дълги и здрави колове). Благодарение на каиците стигахме до един любим остров, на който имахме малка колиба, зеленчукова градинка и овощни дръвчета. Бяхме там без значение от сезона и обстоятелствата, понякога нямахме нужда от лодка, а просто „пребърквахме“ реката (прекосявахме пеш), за да достигнем острова. Друг път дори 5-метровите саръци не стигаха дъното ѝ, а каикът спираше буквално на метър от колибката.
Имах периоди като ученик, в които исках да остана завинаги на Марица и на острова в малката колибка. Обичах да наблюдавам циклите на реката спрямо сезоните, промените които настъпваха в нивото на водата и трансформациите ѝ. Бях пленен от живота, който кипи по нея, исках да наблюдавам колкото се може повече поведението на животните там, да ставам свидетел на интересни моменти от живота им и етапите в него.
Спортната кариера
Аз също имах своите етапи в живота си, разбира се. Дойде момент, в който хобито ми се превърна в професия. Паралелно с увлечението ми по природата тренирах и баскетбол, а когато станах на 15 години дебютирах в мъжкия отбор на „Компакт“ – Димитровград (по онова време) и трябваше да реша искам или не да се занимавам сериозно с играта. Три години по-късно подписах първи професионален договор и 9-10 месеца в годината бях плътно зает със спортните задълженията, които имах към клубовете, в които играех. Времето, което прекарвах в залата, беше много повече от това, което прекарвах сред природата. Връщах се на любимата Марица основно през летните почивки и се разтъжвах.
По пътя на фотографията
Когато бях на около 25 години започнах да залитам по фотографията, а много скоро след това осъзнах, че единственото нещо, което искам да снимам, са животните. Точно така както ги виждах на Марица като тийнейджър – неподправени и диви, погълнати от своето ежедневие и всичките предизвикателства, които носи то. Усещането да съм близо до тях притихнал и да наблюдавам беше много силно, дори пристрастяващо. Когато на 34 години приключих със спорта вече бях понатрупал доста опит като фотограф на диви животни и за втори път ентусиазмът ми ме тласна да превърна хобито си в професия.
Започнах да водя фототурове, които бяха строго специализирани в снимането на животни – жанр, който доста се различава от фотографията като цяло. Стоенето с часове в очакване, познанието за животните, търсенето на магичните моменти на светлина са фундаментални. Базирах основна част от дейността си именно около Марица, по родния край. Имено заради богатото биоразнообразие и природните красоти, които предлагаше. Отново имах повече време да бъда близо до нея. Понякога човек търси начини да се върне към онова, което му е на сърце, а аз явно исках точно това. А реката продължаваше да впечатлява мен и фотографите, които водех с мен.
Спомням си веднъж с един немски фотограф спирахме на всеки 50 метра, докато шофирах по поречието, той излизаше снимаше с телефона си и възкликваше:
„Ето така трябва да изглежда една река, с островите си, влажните си зони, заливите си, меандрите си, растителността си, бързеите и вировете си. Изпращам снимките на моите приятели еколози, защото знам, че ще им е приятно да видят това, което виждам и аз сега“.
Замислям се над думите му и си давам сметка, че казва това, понеже на мястото, от което идва, такива гледки са рядкост.
Реката, природата и бъдещите поколения
Сега, когато съм на близо 40 години, вече знам какво искам да оставя на двете си малки деца. Искам да им дам възможността да видят природата ни така, както я виждах аз на тяхната възраст. Да видят реката, на която израснах, така, както аз я видях като дете – дива и величествена, изпълваща със страхопочитание, привличаща със своите тайни.
Съхранената природа е най-добрата инвестиция за бъдещето ни. Природата е ресурс, който е най-ценен непокътнат. Не го казвам само, защото професионално завися от това, казвам го и като родител, загрижен за бъдещето на децата си.
Екипът на „Грийнпийс“ – България благодари на Богдан Боев за споделената лична история и възможността да покажем няколко от неговите величествени фотографии на диви животни.